Често ми задават въпроси за проповядваната от мен вяра в човека, в които общото е невярата в човека.
Както виждаме, тези и много други хора могат да живеят своя живот и без вяра в човека, не рядко съвсем добре. Нямаме нито основание, нито право да искаме друго. Например самоубийство. Което иначе дори изглежда логичен, смел и благороден отговор на такъв вид безверие. С каква драматична сила представя това Нашата нужда от утешение на Стиг Дагерман.
Тук обаче става дума за нещо съвсем друго. Издигането на вярата в човека във вяра, ако щете, в религия е зрелостен изпит за човешкия дух.
Вярата в човека по никакъв начин не е рекапитулация на спекулациите ни за успеха на човешкия вид.
Вярата в човека е осъзнаване на това, че всичко има смисъл тогава и само тогава, ако вярваме в човека. И още: осъзнаването на тази безмерна отговорност, която произлиза от предното осъзнаване. Така вярата ни в човека се превръща във върховно морално задължение.
* * *
Няма коментари:
Публикуване на коментар